"1968"

1968 – една от най-будните години за цялото човечество – масовите протести по целия свят, студентските бунтове по улиците на Париж, Пражката пролет, борбите за граждански права, наркотиците и музиката оформят съзнанието на цяло едно поколение. Но какво отличава духът и идеологиите на това десетилетие от всички останали?

През 60-те години на миналия век Студената война е в разгара си, Изтокът и Западът се състезават във всички възможни социално-политически сектори. По това време, по един или друг начин, младежта е репресирана и ограничавана в почти всички точки на света. Правителството на САЩ непрестанно набира млади хора, за да ги изпрати да воюват във „война която не е тяхна”, раждайки цяло едно „поколение на любовта” и непримиримостта. На изток, в комунистическите държави, в които цари тотален контрол над личността, се раждат стотици поети, театрали и хора на изкуството като цяло, които роптаят срещу наложената цензура. Тясно свързана с тези социално-политически явления се заражда и рок музиката, новата рок музика на 60-те, която представлява протест срещу всичко ограничаващо индивидуалната свобода. Навсякъде по света, хиляди „сърдити млади хора” се бунтуват срещу омразата, войната и несправедливостта. Оформя се идеология, различаваща се от всички останали минали и бъдещи идеологии, най-малко поради простия факт, че си няма име. Това е може би най-будното, най-духовното десетилетие в модерната история на човечеството. Цялото това желание за възвръщане на най-простите и примитивни ценности може би започва от Студената война и разделението на света.

Двете велики сили през 60-те - САЩ и Съветския съюз продължават да се „състезават” на политическия подиум, използвайки всякакви методи за постигане на превъзходство в икономически и социален план. След като Русия изстрелва първият човек в космоса – Юрий Гагарин, Кенеди свиква безумна среща в Белия дом. На нея той бушува:

„Има ли някоя област, в която можем да ги настигнем? Какво можем да направим? Можем ли да обиколим Луната преди тях? Можем ли да изпратим човек на луната преди тях? Можем ли да ги надскочим?... Ако само някой ми каже как да ги настигнем! Нека да намерим някого, който и да е. Не ме е грижа, ако ще да е онзи пазач, само да знае как!”

Подчертават се изразите „Да бием!”, „Да победим”. Тук въпросът не е в това да има напредък в световната наука. Американците искат да са на първо място във всичко – както винаги е било. Не по-различен е въпросът с ядреното оръжие. Хрушчов призовава своите сънародници да разберат стремежа му да създава атомни бомби – „Чичо Сам е създал атомна бомба! Ние трябва да създадем две, за да ги уплашим!” Що за пичага? Руснаците изостават също така и в промишлеността и производството, поради което Хрушчов си служи с анти-империалистки пропагандни програми, като се опитва да стимулира работниците да произвеждат двойно, дори тройно повече, за да настигнат американците. В една своя пламенна реч той казва: „Ние ще докажем, че можем да живеем много по-добре от западните страни. Ще видите, че ще живеем по-добре от тях в бъдеще. Казвам ви!” Тук светът като цялост явно не е важен. Политическата вражда се превръща в игра на шах между сенчести властолюбиви личности (олицетворението на тази метафора намираме дори в шахматната среща между Боби Фишер и Анатоли Карпов, завършил реми. Естествено, че се ебавам, Фишер бие...) Върхът на тази вражда е Карибската криза, заради която светът е на косъм от свръх-унищожителна ядрена война. След като този казус приключва с нито една изстреляна ракета, съветници на Хрушчов и Кенеди показват своите прогнози за невинните жертви и цивилни, които са щели да загинат в една такава евентуална ядрена война – 1,500 000 души. Затова, може би трябва да бъдем благодарни на Кенеди и уменията му в международните отношения, но безспорно, всичко това е един гнусен, скъп и отвратителен фарс. Враждебността между двете световни сили се наблюдава дори и в спорта, когато, по време на Олимпийските игри в Москва, САЩ не са приети да участват. САЩ от своя страна, заради безумната си битка с „всеобхватния комунизъм, който се разпространява като епидемия в Азия и Югоизточна Европа”, нахлуват във Виетнам, вместо да спомогнат провеждането на избори, (както е гласяло Женевското споразумение) което е щяло да обедини двете части на Виетнам. Това ядосва много млади хора в САЩ, които не са съгласни да отидат и да се бият за нещо, което не е тяхна работа. Родителите, пресата и политиците обаче раздухват пропагандистката идея (която не е по-малко лоша от комунистическата пропаганда), че „трябва да се борим срещу нашия враг – комунизма и да служим на страната си докрай”. За много мислещи хора, това е пълен абсурд и те започват да създават музика и поезия, свързана по един или друг начин с тези „безмислени политически пререкания”.

От другата страна, Съветския съюз е наложил свръх-цензура върху изкуството и новите видове личностна експресивност. Започва тихата революция на „поетите на любовта”. Младите руснаци разпространяват нелегално американска и английска музика, а за да могат да си закупят запис или албум гладуват по две-три седмици. Тогава, сексът преди женитба се приема меко казано като проява на лош вкус, но огнената кръв на руснаците започва да кипи под звуците на новата авангардна музика „рок енд рол”. Такива хора са пленявани от комсомолските комитети и са разпитвани постоянно. Сърцата на тези „оковани” личности започват да изпитват нужда от поети, от хора, които говорят през и чрез душата си истината. Един от тези поети е Евгени Евтушенко - обвинен и осъден за това, че е написал поема, в която той разказва за самотата си. Обвинен е под предтекст, че неговата поема е анти-съветска пропаганда – „Как може да си самотен, след като имаш толкова другари?” Това движение се измества и към Чехословакия, където също се появяват театрали и поети, осмиващи и критикуващи комунистическия режим. Драматургът Вацлав Хавел разказва:

„Да критикуваш комунизма беше като самоубийство. Трябваше да се измисли нещо ново. По-добре се говори за човешки права и въобще – човешкото съществуване, отколкото да се влезе в пряка конфронтация с властващата идеология.”

Наложената цензура не позволява на тогавашните хора на изкуството да проявят истинския си талант, защото техните произведения са тясно свързани с искреността и критиката към лицемерието и двуличието, в което са оплетени управляващите света държавни глави. Великият чешки режисьор Милош Форман казва в едно свое интервю:

„Най-голямото зло не е цензурата, но е продукт на цензурата. Това е самоцензурата, защото това унищожава героя ми, защото трябва да казвам не това, което мисля и чувствам, трябва винаги да се контролирам. Вече не съм откровен, вече не съм честен, ставам лицемер...и това искаха те, искаха всички да се чувстваме виновни.”

След като в Чехословакия на власт идва Александър Дубчек, привидно верен на комунистическата идеология политик, той премахва цензурата и прави реформи във вътрешно-политически план. Настъпва Пражката пролет, хората получават повече права, медиите са неограничени, икономиката е децентрализирана. След това обаче, Чехословакия е окупирана от полски, български и какви ли не още танкове по заповед на Съветския съюз. Следват вълни от мирни протести на студенти и младежи из цялата страна, на което се отговаря с военна инвазия.

Почти същото се получава и във Франция, където студентите започват да протестират, предявявайки претенции за промени в образователната система. След това към тях се присъединяват работниците от автомобилната компания „Рено”, които роптаят срещу национализацията на фирмата. Работниците искат дялове от предприятието, да са почти негови управители. Профсъюзите се отдръпват, призовавайки за разумни искания и макар всички протести да са били със силно изразен социалистически призив, бунтуващите се опълчват и срещу съветската диктатура. Студентите и учениците окупират университетите, а работниците се присъединяват към тях и образуват тълпи наброяващи 12-13 хиляди човека. За първи път в историята на света се намесва „жандармерия” (специална полиция за съпротива срещу гражданско неподчинение). Работниците получават това, което искат – повишение на заплатите с около 35%, но учащите не получават нищо. За няколко дни бунтовете стихват. Доста млади хора пострадват по време на протестите - пребивани са брутално от полицията. Европа вече е буквално разтресена от младежки бунтове.

Цялото това напрежение и желание за бунт се прехвърля или идва от хипи-движението, породено от недоволството на младите хора спрямо външната политика на САЩ. А може би няма нищо общо с него (със сигурност няма нищо общо). С появата на това движение е свързана и новата рок музика, в която все по-често се намират политически и социални послания. След като бяга от комунистическа Чехословакия, Милош Форман отива в САЩ и прави филма „Коса”, който излага на показ тази нова идеология. Практически, Форман предизвиква на дуел американското правителство. Филмът е силно анти-американски, но правителството знае, че ако забранят филма или го цензурират, САЩ също ще бъде комунистическа страна в очите на света. Естествено, филмът е пуснат и след години ще стане един от най-великите ленти в света на киното. Хипи-движението е тясно свързано и с употребата на наркотици с цел „освобождаване на духа до пълно притъпяване на сетивата и тотално дистанциране от всички мръсни човешки чувства като завист, лицемерие и суета...” Конкретно описана идеология не съществува, освен мотото на движението – „Make love not war!” („Правете любов, а не война!”), което е достатъчно ясно и отчетливо показва каква е идеята на този бунт. Сексуалната революция също се корени в хипарската идеология. Пълната свобода се постига с цялостно освобождение на духа и неподправена искреност. Американските юноши (колкото и сухо да звучи това словосъчетание) правят безразборен секс навсякъде под влиянието на LSD, DMT, хероин, марихуана и всякакви други „упойващи вещества”, а за фон групи като The Doors възпяват неограничената и всеобща любов: „Show me the way to the next little girl…”; “Love me two times, baby, love me twice today…” и т.н. Общо взето – повсеместно чукане и междуполови експерименти. В тогавашната музика могат да се забележат и философии, залужаващи внимание: „Забелязахте ли топлия прогрес изпод звездите? Знаете ли, че съществуваме? Хайде да си създадем нови богове и митове! Знаете ли, че ни водят към кланиците? Луната вече е окървавен звяр! Знаете ли, че ни управлява телевизията?” Джим Морисън, разбира се, момче изпреварило времето си. Никога, в историята на музиката не са присъствали толкова политически и социално ориентирани текстове, духът на това време сякаш крещи срещу хората на върха на властта, живеейки „бързо” сред психаделично-звучащи дистонични китарени звуци и планини от дрога. Тази мешавица от чувства се превръща в идеология. Идеология, която не може да се нарече просто „rock n roll”. Това е духовна революция. Това движение се различава от другите идеологии и поради причината, че за първи път масата е съзвездие от индивидуалности, които са истински обединени от любовта и мира. Няма я колективната мисъл и „силата на многото”, просто защото хипи-движението не действа с агресия. Може би това е една от причините да останат неразбрани дори и от собствените им майки и бащи.

Повечето хипита живеят в постоянно неразбирателство с родителите си, което се превръща в термин, специфичен за 60-те години, а именно „разстоянието между поколенията” („the generation gap”). Повечето родители не одобряват начина на живот на децата си, тъй като смятат, че те пропиляват живота си с „дяволска музика, създадена от наркомани и отрепки”. Разбира се, това не е далеч от истината, но протестантските ценности играят важна роля във формирането на родителските мнения. Все пак хипи-движението е и протест срещу стереотипите, традициите и фалшиво построения морал. Ценностите на хората би трябвало да са свързани с духовното начало на човека, което е в разрез с така наречения „пуритански морал”. Повечето хипита са студенти или ученици – разбира се, младостта си казва своето. Протеста срещу утвърдените ценности не е нещо ново. От друга страна, във филма си „Отпътуването” („Taking Off”), Милош Форман си прави екстравагантен експеримент, изобразявайки група от родители, които започват да живеят „хипарски” начин на живот. Изхода от тази ситуация е особено благоприятен за човечеството. Опита за разбиране на емоциите и чувствата на децата е основата на доброто възпитание и отглеждане. Дистанцираността и консервативният начин на мислене са това, против което „децата на любовта” протестират гръмко. Опровергаване на „разстоянието между поколенията” намираме и в думите на работник, чистещ тоалетните на музикалния фест в Уудсток, който споменава, че детето му е на концерта и напълно одобрява това, което се случва. Това, разбира се, е единично изключение.

Движението достига до своя пиков момент на 15-ти Август 1969 г., когато на знаменития концерт в Уудсток се събират повече от 400,000 души, за да се влеят във всеобщия манифест на любовта и музиката. На концерта се редуват едни от най-големите изпълнители на всички времена – Jimi Hendrix, Janis Joplin, The Who, Richie Havens, който извива глас пеейки песента „What are we fighting for?”, гласяща следното: „Защо се бием? Не ми пука. Следващата спирка е Виетнам!”. С неподправен сарказъм, властта е осмивана, критикувана и плюта. Много от ветераните, участвали във войната от своя страна критикуват (меко казано) хипитата. Казват за тях, че са мекушави, безотговорни и тъпи тийнейджъри и от една страна са прави. Но от друга страна, нима, за да обичаш и уважаваш родината си трябва да се примиряваш с всичко, което ти казват отгоре? Звучи малко плоско. Точно затова, на събитието се случват неща, които няма да бъдат забравени никога. Имрповизацията на Джими Хендрикс върху националния американски химн, преплитащ в себе си смяната между верните тонове и резки потапяния в хаотични и извънземно-звучащи стържения по китарата; обикалянето на военни хеликоптери из въздуха, пускащи цветя вместо бомби и т.н. Всичко това е един много красив и чаровен начин за показване на несъгласие.

В никакъв случай не се опитвам да защитавам хипи-движението. Поддържам идеите му, които според мен се състоят в следните неща: музиката и любовта са тясно свързани и само заради тях един човек може да се почувства истински жив. Те събуждат истинските емоции и честността, които отдавна са много, много дълбоко захвърлени в подсъзнанието на хората. Това не е идеология. Това е идеал. Това е съвкупност от най-простите човешки ценности, които можехме да имаме ако не бяхме хора. (що за парадокс) Човечността е именно това, което трябва да събудим в себе си и очевидно няма друг начин освен музиката. В заключение искам да кажа следното - във филма „Уудсток”, собственикът на полето, върху което се провежда концерта в Уудсток излиза на сцената и свенливо изговаря следните думи: „Никога не съм говорил пред толкова много хора. Никога не съм виждал толкова много хора на едно място, обединени. Не в името на някаква кауза или политическа сила, а в името на музиката.” Мисля, че това е достатъчно.

“People try to put us d-down (Talkin' 'bout my generation)
Just because we get around (Talkin' 'bout my generation)
Things they do look awful c-c-cold (Talkin' 'bout my generation)
I hope I die before I get old (Talkin' 'bout my generation)…”