Всички тези идеалистични пелтечения са провокирани от пътуването ни до Рилските езера преди няколко седмици. Всичко започна с една кола, 6 човека, алкохол и желание. Всичко започна с фалшивия пистолет на Сашо Глупавия, впримчен в просташкия му колан. Всичко започна с обир.
Разказът за обира ще го прескоча, тъй като хората от полицията много лесно могат да ме намерят (ще можете да прочетете за кражбата в uncensored версията на този пътепис - "Как да победим страха?" на издателство "Жар птица") След като стигнахме до хижа "Пионерска", двама видимо подпийнали старци ни предложиха гостоприемството си. Поканиха ни да седнем с тях на масата и да пием дружно. Бяха изпълнени с положителни емоции, чувство за хумор и планинарска гордост - пихме и се смяхме. Изневиделица обаче, единият от тях отиде до тоалетната. На другия му викаха СУМРАК ДЪРТИО. Когато се върна, започна да ни крещи, че сме сменили канала на телевизора, заплаши ни с убийство и публичен разстрел. Имаше нещо гнило в цялата работа. След като човечецът се укроти и виновниците бяха изгонени, той ни доложи, че не трябва да използваме такива "мръсни номера" срещу него. Също така, сподели, че е избягал затворник с доживотна присъда, дадена му в съседна Турция и се укрива в хижата от 15 години. Естествено, не приехме самопризнанията му за чиста монета, но по всичко личеше, че е психопат, фанатик, рецидивист и изнасилвач на малки момченца. Да му еба майката в душата. В крайна сметка се сдобрихме и си легнахме кротко, но на сутринта бяхме събудени от подути пикочни мехури и пиянски викове: "Те са били, само те са в хижата, да им еба майката...." Ставаше въпрос за едно яке, пълно с 1000 евра и неговото безследно изчезване. Разбира се, имахме злощастния късмет въпросното яке да е ТОЧНО в нашата стая. За жалост те го намериха и многократно се съвкупляваха с майките ни и нанасяха удари по вратата. Отново се успокоиха и Сашо Тъпанарът все пак отиде да се налива с тях като за добро утро. Въпреки всичко, което се случи между нас, Сашко демонстрира висш пилотаж в социалните умения и извъртя нещата така, че да им покара моторната шейна за малко. Ние, останалите тръгнахме нагоре към езерата. Има малко фактологически грешки в разказа, тъй като в някои моменти ме е мързяло да доуточнявам. Разходката нагоре беше изключително изморителна. И тук е момента да използвам поезия:
Вървим, вървим, вървим
по тез баири пъстри -
уморени, ний летим -
замръзнали са наще пръсти.
Навсякъде снежец,
забиваме обувки в него,
а по пътя - ни един молец
и ни един играч на дребно.
И ето - стигнахме накрая,
виждаме - последен е баира.
Време нямах да узная
как в умората изля се бира.
Чудесно чувство беше. Още повече, че никога не съм бил в тази толкова красива, всеизвестна и комерсиална местност. Срам, срам, срам за мен. Изядохме по едно горещо, течно ястие и влязохме в скъпата си стая без отопление. Сашко Тъпакът, разбира се, след този безбожен преход, предложи да покорим връх Харамията (постарому - Хайдук)
Трябваше да поспим. Не спахме.
Пихме ракия от буркан и се смяхме.
След колосални спорове и лични колебания тръгнахме. На всяка стъпка в снега пропадахме поне по половин метър. Балучката имаше особени проблеми. За тези, които не го познават - жалко. Стигнахме до една хижа в подножието на върха. Вътре ни посрещна една усмихната и гостоприемна бабичка. Тя ни направи по един чай, а аз се замислих, че съм страхливец, жена и то капнала от умора. Реших да изчакам останалите в хижата, където започнах да пиша този посредствен фейлетон.
Моите другари тръгнаха по коварния път на рилските преспи и лавини. Чернееха се облаци над главите им, а вятърът ги размяташе напред-назад като оловни войничета. След като се загубиха иззад черните скали, аз започнах да изпитвам болезнена скука и лек, температурен дискомфорт. Почуках на вратата на хижарката. Тя ми отвори с усмивка до ушите, а от стаята излизаше бавно уханието на приказен планински чай - миризмата ме подканваше, сякаш имаше крайници - като в анимационните филми. Мислех, че тази жена е прекарала целия си живот на това място, но по разказите и разбрах, че е една обикновена пенсионерка, на която и било писнало да мизерства в София.
Вече бях на третия чай, а женицата ми подари поучителна лекция за позитивната и отрицателната енергия, за безразсъдността, с която живеем докато пушим и пием непрекъснато. След това ми разказа за Учителя и неговите последователи, както и за хора, които идвали, преспивали, а сетне разбивали и ограбвали хижата (като по този начин явно ми демонстрира добрите и лошите, но няма значение) Сякаш с някаква блага доброта и спокойствие тази жена се беше примирила с лошотията на хората и несправедливостта в света.
През това време, Балучката, Камен и Сашо Тъпакът се мъчеха да покорят върха. Вятърът достигал 100 км/ч, а Балу и неговият пикел (който всъщност не беше негов) не преставаха да се движат. Надявам се да не са пушили цигари горе. Би било фира.
Момчетата се върнаха се в хижата и ми напомниха, че не съм някакъв духовник-чекиджия. Веднага изпихме по една бира. Започнахме да ходим обратно към нашето леговище. Сняг и лед ни шпореха в лицата, комбинирани с вятърът, който явно беше решил да си отмъсти на човешката цивилизация. На всяка крачка пропадахме минимум по един метър в снега. На всичкото отгоре беше тъмно.
Накрая успяхме - видяхме голямата си, платена хижа. Още на влизане ни посрещнаха някакви хора, облечени все едно отиват на прослушване в Merto Goldwin Mayer за ретро film-noir със силно изразени моменти на привързаност между жени. По-късно разбрахме, че същата вечер в хотела щяло да има "мафиотско парти" (всъщност, това е лъжа, знаехме го още от самото начало). Ах, колко подгизнали и мокри бяхме. Приличахме на псевдо-алпинисти, провалили се още на стотния метър и скочили в язовира от отчаяние. Нищо, поне гангстерите нямаше за какво да се хванат. А и имаше момиченца с приятни чорапки, които се гримираха и галопираха от стая на стая сякаш са на зелено училище в шести клас. Ние, от своя страна, се преоблякохме и починахме малко. Хапнахме в стола и пийнахме ракийка. Човещинки. Разбрахме, че едно момиче има рожден ден и и направихме три импровизирани подаръка. Няма да ви кажа какви, защото ще изкопирате идеята. След като ни писна да гледаме интоксикирани мафиоти, решихме да се облечем актуално спрямо местността - като дъновисти. Заметнахме по един чаршаф и влязохме в купоня. Хората възприеха нашата идея с учудващ пиянски възторг и прикрита завист. Естествено, ние бяхме звездите на вечерта и не спряха да ни снимат някакви сноуборд папараци. Доскуча ни и си отидохме всеки по своя път - Балу се напи и прелъсти 3 шведки без особен сексуален успех, Сашко Тъпакът отиде да мастурбира в преспите, аз продължих да пиша този симпатичен разказ, точейки си се на Йо (единствената жена в групата ни), Камен разказваше арменски вицове, а Сашето свиваше от смешните цигарки. Бяхме едно щастливо семейство.
На следващия ден си направихме гала обяд с галета, пържен лук, меса и зелени салати.
После тръгнахме обратно към София. Аз и Сашко Глупакът решихме да караме сноуборд като бобслей и, за жалост, всичко приключи в ствола на един величествен бор. На връщане в колата пихме бренди с боза и пяхме родопски песни. На всичкото отгоре, едното от тези две последни твърдения е лъжа.
Споменът от това пътешествие не беше лъжа. Предполагам, че всички, които взеха участие в него ще си го спомнят с носталгична усмивха и едно поетично "Ееееех!".
Всичко свърши с една кола, 6 човека, друг шофьор и алкохол. Всичко свърши в София. Йо, обади ми се!
