БЕЗУПРЕЧНО МРЪСНО

Играй като за GAME OVER.

РИЛА НЕ УБИВА

По принцип сме отрепки. Алкохолици. Играчи на дребно. Клошари дори. Но това, разбира се, го говорят хора, които нямат време да ни проучат, камо ли пък да се забавляват. Защото има смисъл в това животът ти да е с история, ако случайно не успееш чрез живота си да промениш историята.
Всички тези идеалистични пелтечения са провокирани от пътуването ни до Рилските езера преди няколко седмици. Всичко започна с една кола, 6 човека, алкохол и желание. Всичко започна с фалшивия пистолет на Сашо Глупавия, впримчен в просташкия му колан. Всичко започна с обир.
Разказът за обира ще го прескоча, тъй като хората от полицията много лесно могат да ме намерят (ще можете да прочетете за кражбата в uncensored версията на този пътепис - "Как да победим страха?" на издателство "Жар птица") След като стигнахме до хижа "Пионерска", двама видимо подпийнали старци ни предложиха гостоприемството си. Поканиха ни да седнем с тях на масата и да пием дружно. Бяха изпълнени с положителни емоции, чувство за хумор и планинарска гордост - пихме и се смяхме. Изневиделица обаче, единият от тях отиде до тоалетната. На другия му викаха СУМРАК ДЪРТИО. Когато се върна, започна да ни крещи, че сме сменили канала на телевизора, заплаши ни с убийство и публичен разстрел. Имаше нещо гнило в цялата работа. След като човечецът се укроти и виновниците бяха изгонени, той ни доложи, че не трябва да използваме такива "мръсни номера" срещу него. Също така, сподели, че е избягал затворник с доживотна присъда, дадена му в съседна Турция и се укрива в хижата от 15 години. Естествено, не приехме самопризнанията му за чиста монета, но по всичко личеше, че е психопат, фанатик, рецидивист и изнасилвач на малки момченца. Да му еба майката в душата. В крайна сметка се сдобрихме и си легнахме кротко, но на сутринта бяхме събудени от подути пикочни мехури и пиянски викове: "Те са били, само те са в хижата, да им еба майката...." Ставаше въпрос за едно яке, пълно с 1000 евра и неговото безследно изчезване. Разбира се, имахме злощастния късмет въпросното яке да е ТОЧНО в нашата стая. За жалост те го намериха и многократно се съвкупляваха с майките ни и нанасяха удари по вратата. Отново се успокоиха и Сашо Тъпанарът все пак отиде да се налива с тях като за добро утро. Въпреки всичко, което се случи между нас, Сашко демонстрира висш пилотаж в социалните умения и извъртя нещата така, че да им покара моторната шейна за малко. Ние, останалите тръгнахме нагоре към езерата. Има малко фактологически грешки в разказа, тъй като в някои моменти ме е мързяло да доуточнявам. Разходката нагоре беше изключително изморителна. И тук е момента да използвам поезия:

Photobucket

Вървим, вървим, вървим
по тез баири пъстри -
уморени, ний летим -
замръзнали са наще пръсти.

Навсякъде снежец,
забиваме обувки в него,
а по пътя - ни един молец
и ни един играч на дребно.

И ето - стигнахме накрая,
виждаме - последен е баира.
Време нямах да узная
как в умората изля се бира.

Чудесно чувство беше. Още повече, че никога не съм бил в тази толкова красива, всеизвестна и комерсиална местност. Срам, срам, срам за мен. Изядохме по едно горещо, течно ястие и влязохме в скъпата си стая без отопление. Сашко Тъпакът, разбира се, след този безбожен преход, предложи да покорим връх Харамията (постарому - Хайдук)

Трябваше да поспим. Не спахме.
Пихме ракия от буркан и се смяхме.

След колосални спорове и лични колебания тръгнахме. На всяка стъпка в снега пропадахме поне по половин метър. Балучката имаше особени проблеми. За тези, които не го познават - жалко. Стигнахме до една хижа в подножието на върха. Вътре ни посрещна една усмихната и гостоприемна бабичка. Тя ни направи по един чай, а аз се замислих, че съм страхливец, жена и то капнала от умора. Реших да изчакам останалите в хижата, където започнах да пиша този посредствен фейлетон.

Photobucket

Моите другари тръгнаха по коварния път на рилските преспи и лавини. Чернееха се облаци над главите им, а вятърът ги размяташе напред-назад като оловни войничета. След като се загубиха иззад черните скали, аз започнах да изпитвам болезнена скука и лек, температурен дискомфорт. Почуках на вратата на хижарката. Тя ми отвори с усмивка до ушите, а от стаята излизаше бавно уханието на приказен планински чай - миризмата ме подканваше, сякаш имаше крайници - като в анимационните филми. Мислех, че тази жена е прекарала целия си живот на това място, но по разказите и разбрах, че е една обикновена пенсионерка, на която и било писнало да мизерства в София.
Вече бях на третия чай, а женицата ми подари поучителна лекция за позитивната и отрицателната енергия, за безразсъдността, с която живеем докато пушим и пием непрекъснато. След това ми разказа за Учителя и неговите последователи, както и за хора, които идвали, преспивали, а сетне разбивали и ограбвали хижата (като по този начин явно ми демонстрира добрите и лошите, но няма значение) Сякаш с някаква блага доброта и спокойствие тази жена се беше примирила с лошотията на хората и несправедливостта в света.
През това време, Балучката, Камен и Сашо Тъпакът се мъчеха да покорят върха. Вятърът достигал 100 км/ч, а Балу и неговият пикел (който всъщност не беше негов) не преставаха да се движат. Надявам се да не са пушили цигари горе. Би било фира.

Photobucket

Момчетата се върнаха се в хижата и ми напомниха, че не съм някакъв духовник-чекиджия. Веднага изпихме по една бира. Започнахме да ходим обратно към нашето леговище. Сняг и лед ни шпореха в лицата, комбинирани с вятърът, който явно беше решил да си отмъсти на човешката цивилизация. На всяка крачка пропадахме минимум по един метър в снега. На всичкото отгоре беше тъмно.
Накрая успяхме - видяхме голямата си, платена хижа. Още на влизане ни посрещнаха някакви хора, облечени все едно отиват на прослушване в Merto Goldwin Mayer за ретро film-noir със силно изразени моменти на привързаност между жени. По-късно разбрахме, че същата вечер в хотела щяло да има "мафиотско парти" (всъщност, това е лъжа, знаехме го още от самото начало). Ах, колко подгизнали и мокри бяхме. Приличахме на псевдо-алпинисти, провалили се още на стотния метър и скочили в язовира от отчаяние. Нищо, поне гангстерите нямаше за какво да се хванат. А и имаше момиченца с приятни чорапки, които се гримираха и галопираха от стая на стая сякаш са на зелено училище в шести клас. Ние, от своя страна, се преоблякохме и починахме малко. Хапнахме в стола и пийнахме ракийка. Човещинки. Разбрахме, че едно момиче има рожден ден и и направихме три импровизирани подаръка. Няма да ви кажа какви, защото ще изкопирате идеята. След като ни писна да гледаме интоксикирани мафиоти, решихме да се облечем актуално спрямо местността - като дъновисти. Заметнахме по един чаршаф и влязохме в купоня. Хората възприеха нашата идея с учудващ пиянски възторг и прикрита завист. Естествено, ние бяхме звездите на вечерта и не спряха да ни снимат някакви сноуборд папараци. Доскуча ни и си отидохме всеки по своя път - Балу се напи и прелъсти 3 шведки без особен сексуален успех, Сашко Тъпакът отиде да мастурбира в преспите, аз продължих да пиша този симпатичен разказ, точейки си се на Йо (единствената жена в групата ни), Камен разказваше арменски вицове, а Сашето свиваше от смешните цигарки. Бяхме едно щастливо семейство.

Photobucket

На следващия ден си направихме гала обяд с галета, пържен лук, меса и зелени салати.

Photobucket

После тръгнахме обратно към София. Аз и Сашко Глупакът решихме да караме сноуборд като бобслей и, за жалост, всичко приключи в ствола на един величествен бор. На връщане в колата пихме бренди с боза и пяхме родопски песни. На всичкото отгоре, едното от тези две последни твърдения е лъжа.
Споменът от това пътешествие не беше лъжа. Предполагам, че всички, които взеха участие в него ще си го спомнят с носталгична усмивха и едно поетично "Ееееех!".
Всичко свърши с една кола, 6 човека, друг шофьор и алкохол. Всичко свърши в София. Йо, обади ми се!

Photobucket

Интернет дружки

Кво толкова искаш да знаеш?

Моята снимка
Изключително прост челяк с променливо добра душа опитващ всячески да поправя грешките си без особен успех.